Алберта Алкалай представи филма „Да помним” пред млада публика в Айтос

С представяне  на документалния филм  „Да помним”, Айтос се включи в националната кампания „Холокостът –приносът на България в спасяването на евреите”. Инициативата градът да участва в комуникационната стратегия на България за отбелязване на 75 години от спасяването на българските евреи и в памет на депортираните и унищожени близо 12 000 евреи от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот  е на НЧ „Васил Левски 1869”, а домакин на събитието беше СУ „Никола Йонков Вапцаров”.

На 19 ноември в Актовата зала на училището се събраха десетки ученици от 11 и 12 клас, чталищни дейци, общинари и граждани. Техни специални гости бяха Заместник областният управител на Бургаска област  проф. Севдалина Турманова и Алберта Алкалай, председател на Център „Алеф” и автор на филма. 

„България е страна на кръстопът и винаги е била дом на различни етноси, които са живеели в хармония. През цялата си история нашият народ е останал верен на чувствата, които носи –   любов към хората и желание да им помогне, ако изпаднат в беда. Така се е случило и преди 75 години, когато народът ни е извършил едно изключително дело – спасил е своите събратя - евреи от сигурна смърт. Посланието от постъпката на нашите смели предци е да бъдем непримирими към агресията и насилието, защото човеколюбието е заложено у нас – хората”, обърна се към учениците проф. Турманова.

30-минутната документална лента върна присъстващите в мрачните години на Втората световна война, разказа за унижението, страховете и отчаянието на евреиската общност в Бургас, и за радостта от спасението, извоювано от техните жертвоготовни съграждани. Ето какво още каза за НП авторът на филма, които видимо развълнува изцяло младата публика в Айтос.

- Г-жо Алкалай, как и защо е създаден този документален филм?

- Създадохме този филм, за да покажем кои са конкретните личности, които стоят зад понятието „български народ”, да покажем лицата на спасителите.  Най-голямото зло е изтреблението на хора само, защото са различни, но още по-голямо зло е забравата. Да не се забравя е нашата кауза, защото паметта е гаранция да не се повтори злото.

Филмът е жест на личната ми благодарност към хората, които са участвали в спасяването на евреите. Бях го написала като един доклад. След това си казах - дали е достатъчно сега, в нашето модерно време, когато всичко е образ. И с гласовете на моите колеги, на Елка Василева, на Асен Йорданов, се опитаахме да го направим под формата на филм. След това си казахме, че този филм е недостатъчен, че трябва да направим и един паметник. Издигнахме паметник, който вече обобщава делото на тези достойни хора, знайни и незнайни. Решихме да няма имена на този паметнк, защото е възможно да пропуснем някое име, колкото и добросъвество да следваме историческте данни. Паметникът е в центъра на Бургас, пред Общината, ще го видите. Реших, че това трябва да бъде някаква материална изява на нашата благодарност, защото камъкът остава за вечни времена.

 

 

на какви автентични факти почива, разказа авторът на филма Алберта Алкалай. Ето какво още каза за НП авторката на филма, които видимо развълнува изцяло младата публика в Айтос.

- На какви автентични факти почива филмът и какви друг нициативи има Центъра?

- Темата "повлече крак" - организирахме конкурс за младите хора. И вече не можем да се откъснем, не можем да не вървим напред. Защото интересът е много голям, има нови идеи, които изникват постоянно. До сега се бяхме ограничили до Бургас, но когато получх покана от Айтос, вече искам да разбера, как тук са стояли нещата през тези години. Айтозлии ме насочиха към човек, с който искам да разговарям. Защото историята е в живите хора, не в учебниците - те се пишат от победителте. Хубаво е, че всеки иска да разкаже своята история и това дълго мълчание се отваря. За тази дълго подискана рана всеки иска да разкаже. Има Фондация „Шоа” в цял свят - "Шоа", означава катастрофа, евреите не наричат "холокост", счтат го за цинчно, те го наричат "катастрофа". Аз имах възможността да бъда интервюираща, интервюирах над 100 човека, които са оцелели от това време. И всеки разказва своята версия. Хората помнят цветове, помнят мризми, които са им дали някакво впечатление, окраска за нещата. Така, малко по малко сглобяваш пъзела. Когато пет човека ти разказат за една история, всеки от своя ъгъл, ти вече оживяваш в нея. И затова си казаах, това нещо трябва да се повтаря, трябва да се разказва, защото в учебниците ма две изречения и младите хора не могат да го съпреживеят по този начин. Участвайки в тази фондация аз интервюираах евре от цяла българия - от Шумен, от Русе, от Пловдв. Това беше преди 20 години и те бяха още живи, защото тези хора са над 90-годишни. До моята баба, която е на 93. Само с представете какви страшни събития са преживели. Тр години да са с по една бохчичка, и да живееш до 93 години!  

- Какво научихте в другите области на България, как са се случвали там събитията отпреди 75 години?

- Моите впечатления са, че подкрепата за евреите е била в цяла България. Имало е много силно застъпничество. Пловдивският митрополит е отишъл в училището, където са били затровени евреите, в очакване да ги качат във вагоните и заявил :Аз ще легна тук на релсите и няма да позволя да тръгнат. И всички саа запели химна "Шуми Марица" в знак на благодарност. На много места е имало такава подкрепа - разбира се, всеки по свой начин го е правил. Във филма видяхте, че бургаската управа и била по-либерална - не е мало полицейски час за евреите, но в Пловдив е имало до шест часа. В Бургас не е мало гето, докато в Пловдив е имало гето - нямаш право да излезеш извън периметъра му. Това би могло да бъде голям зследователски труд,,, за койтоо ще са нужни и време и ресурс. Не тръгнахме малко апостолски и затова съм много благодарна на Областна управа - Бургас, че ни съдействат с желание.

НП

Снимки