Художничката Димитрина Желева:Изкуството е крадец на време от живота на твореца

Да наложиш името си на художник в една общност изисква много време, труд и най-вече - картини, които се харесват и зареждат публиката и ценителите задълго. Изисква се пълна отдаденост, деликатен усет към композицията и цветовете, остро око към всеки детайл и умело смесване на техниките с творческия хъс. Художник не се става за година две - дълъг е пътят на твореца. И това най-добре знае айтоската художникчка Димитрина Желева, която от дете преследва мечтата си.

Още в детската градина разбрала, че може и иска да рисува. На изложбените табла обичайно окачали нейните рисунки, печелела одобрението и на децата, и на учителките. "Човекът, който работеше с нас тогава беше г-жа Вълчева, мога да я нарека свой първи учител в творческия ми живот. С часове съм я гледала как изработва табла с рисунки и апликации", разказва днес художничката. Желанието и нетърпението й да рисува продължили и в предучилищна възраст. Веднъж, учителката Сийка Георгиева поставила на децата задача да нарисуват пейзаж с елхички. "Учителката обяви, че моята рисунка е най-красива, и аз трябваше да обещая пред цялата група, че ще стана художничка. Обещах и станах.", смее се Желева.

Най-първите й опити в изобразителното изкуство, обаче, са "под масата вкъщи". Тайничко се настанявала там, и без даже да подозира, че търси спокойствие, необезпокоявана от никого, с часове рисувала своите детски картини. "Скицникът беше винаги с мен. Рисувах дръвчета, много обичах да рисувам маймунките в зоопарка. Дядо ми Димитър ме водеше там, а когато идваше на гости, основното му занимание беше да подостря всички моливи. И до днес майка ми пази някои от тези рисунки.", спомня си Димитрина.

 Никога не е имала друга детска мечта, освен да рисува. Счита себе си за щастлив човек, защото работи това, за което е мечтала през целия си живот. Животът й се върти около семейството и удоволствието да рисува и да се занимавам с приложно изкуство.

Талантът й е по бащина линия - прадядото на Желева рисувал. Негови братовчеди пък били майстори в кожарския занаят. "Чувала съм, че един от айтоската задруга изработил по поръчка "отгоре" кожено седло, подарък за Леонид Бражнев. После, майсторът на седлото бил провъзгласен за Сарач №1 на България. Има хора от рода на баща ми, които са се знимавали с изкуство, има архитекти, приложници. Това е родът Карапачови - Мургови. Иван Мургов - първи братовчед на баща ми се занимаваше с дърворезба. Родът ни е дошъл в Айтос от Ивайловград", разказва художничката, която е Мургова по баща.

Вече като ученичка, с желание тръгва на уроци по рисуване при Янчо Будаков. Носила рисунки за оценка, обсъждат ги с учителя. После тръгва на уроци при художника Димитър Тончев, с който остават добри приятели и колеги до кончината на айтозлията преди няколко години. "Ходила съм на уроци и във Варна, много учители имах, но най-важното е да се рисува, много да се рисува - не по-малко от четири-пет часа на ден.", категорична е Желева.

Добрата подготовка й дава кураж след VІІ клас да кандидатства в Художествената гимназия в Казанлък. "Не ме приеха първата година - тогава имаше т.н. райониране и се оказа, че бройката за Бургаско е една и вече е заета. Тръгнах на уроци в Казанлък, при Иван Радев - карнобатски художник. Успях да приравня годината и повторно кандидатствах - приеха двама от Бургас в "Изобразително изкуство", едната бях аз. Бяхме 250 души за две бройки", спомня си художничката.

Тогава любим модел е баба й. Тя позирала за скицата от натура, с която се явила на изпита в гимназията. Позирали са и всички в семейството и приятелки, с желанието активно да участват в сбъдването на голямата мечта. Днес е изключително благодарна на учителя по живопис в гимназията Никола Заров, от който получава най-важните уроци по маслена, акварелна, акрилна и темперна живопис. Той е преподавателят, който я насочва към собствен оригинален стил. Стил, който днес не можеш да сгрешиш с друг художник.

В гимназията слуша лекции на големия Денко Узунов, Ненко Балкански, среща се с големи имена в изобразителното изкуство. Това са хората, повлияли на творческото й израстване. "Посещавахме изложби на съвременни художници в Казанлък, Стара Загора, София и Бургас. Почти всяка събота и неделя бяхме в галерията на "Шипка" 6 в столицата. Защото за да рисуваш, ти трябват достатъчно знания за изобразителното изкуство, за художниците от различни поколения, за индивидуалния им почерк - за да се учиш и да напредваш.", споделя още айтозлийката.

Завършила гимназията с разпределение в Айтос. Станала художник в ДНА-Айтос, където в продължение на пет години рисува плакати и "нагледна агитация" за поделение 26200. От скучните военни азадължения я спасява акварелът. Тогава среща и съпруга си - ст. лейинант Пенчо Желев, родом от Котел.

Вече от години Желева е художник в НЧ "Насил Левски 1869" - Айтос. "Отлична среда да развиваш таланта си, възможност да организираш общи и авторски изложби, да се срещаш с творци и да бъдеш в досег с картините от Фонда на художествената галерия, дарени от айтоски художници от различни поколения - това е тръпката, която превръща в удоволствие, работата на един художник в читалището", признава Желева. Година-два преди да почине, художникът Ненко Токмакчиев настоял айтозийката да стане член на Дружеството на Бургаските художници. Запознали се на самостоятелната изложба на Токмакчиев в Айтос по повод юбилейната му годишнина, която Димитрина подредила в изложбената зала.

Спомня си с благодарност и за своя учител по рисуване Христо Патронов, за колегите си художници Тодор Янчев, Кинчо Янков, Карабашев, които са и давали много съвети като млад творец. Макар и на различни възрасти, тогава между художниците в Айтос винаги  съществувала колегиална потченност. Днес, на Желева й липсват контактите и опитът на старато поколение, но пък има интернет и винаги може да се консултира, да потърсиш съвет или мнение, да чуе критики от колега, без значение на разстоянията. Според нея, критиката е важна за твореца, стига да идва от познавач и да е градивна. Творецът не трябва да се страхува от критиката, ако може да прецени доколко тя му помага.

"Техниката на рисуване е като спорта - трябва постоянно да я поддържаш. Без това не може, но всяка картина е резултат от настроението. Работя предимно с акварел - доставя ми удоволствие, а и нещата се случват най-бързо. Трябва да си много точен, прецизен и бърз, за да направиш един акварел "мокро в мокро" - това е любимата ми техника", разказва още Димитрина. Модернизмът не е нейният стил, но е правила експерименти. Обожава импресионистите.

Завинаги ще запомни последната си срещата с доайена на айтоските художници - Тодор Янчев. Буквално, дни преди да си отиде от този свят, старият художник й оставил една недовършена картина, с молба да да я дорисува в свой стил. Довършила масления пейзаж и го предала на семейството му, а споменът за доверието на самоукият майстор и до днес я стопля и зарежда с творческа енергия. Рестврирала е и картина на друг айтоски художник - Попгеоргиев - дарение на галерията от СУ "Христо Ботев".

"В момента, в който завърша една картина никога не я харесвам, и винаги си мисля - трябваше да я направя по друг начин. А след време започва да ми харесва - и си казвам, че не бих могла да я направя по-добра по никакъв друг начин. Една картина никога не може да бъде повторена - особено при акварела, защото там водата рисува. Тя рисува, но ти трябва да я направляваш - къде да е разливът и къде да спре или да я отнемеш", обяснява художничката.

Картината, с която никога няма да се раздели е рисувана за точно 15 мин. в Созопол - лодки преди буря, с оловно синьо небе. Портретите на децата й са другите каритни, с които не може да се раздели. Признава, че когато застане пред бялото платно, никога не знае какво точно ще се получи. Има идея, но не знае как ще я пресъздаде, даже резултатът може да я изненада - да я разочарова, или да се получи нещо по-добро от първоначалната идея. Очакване, тръпка, загадка - това е за Димитрина предизвикателството на белия лист.

Радва се на съпричастността на близките си.. "Обичат ме и знаят, че това е моят път, моето желание, моята мисия и, че този път изисква време и отдаденост. Изграждането ми като творец дължа на моите родители, съпругът и децата ми ме подкрепят безрезервно. С годините, рисуването се превърна в естествена част от живота на най-близките ми хора. Дължа им благодарност за това, че ме разбират и ме подкрепят. Защото истината е, че изкуството е крадец на време от живота на твореца", усмихва се художничката.

Вкъщи е подредила портрети на децата си и малко пейзажи, а в края на юни рисува море. "Защото морето те разтоварва - можеш да усетиш простора, да разгърнеш фантазията си. Докато архитектурният пейзаж ти дава композиция от стилизирани форми. Там мултиплицираш изкуството на архитекта. Неговото изкуство оживява в картините. Гората, например ти дава чувството за вечтност, за чистота. А морето е свобода, полет, безкрайност, която не те ограничава, признава Желева.

Най-добрите й платна са рисувни не от натура, а по въображение - когато е събирала впечатления с поглед за детайлите. "Окото вижда, колкото знае. Нещо ти е харесало - след време се появява в някоя от каритните ти. Това е магията - да оставиш върху белия лист част от пейзажа, миг от времето, да комбинираш различни епохи, различни стилове от градската архитектура ведно", разказва за раждането на картините си, Димитрина Желева.

Вече има достатъчно опит и знае, че не е достатъчно да бъде открито едно дарование. За да станеш творец трябва да се разиваш, трябва много труд, трябва ти подкрепа - от семейството, от общността, от институциите. Защото развитието е свързано с много пари и много време. Да се занимаваш с изкуство е скъпо удоволствие -  на всеки талант му е нужна финансова подкрепа. "Бях студентка по право, във време, в което работихме, но не получавахме заплата. Беше невъзможно да си платя таксите в университета, отказах се. Радвам се, че не станах юрист, сигурна съм, че пътят ми е бил предопределен. Но същото това време "изяде" децата на изкуството, които нямаха средства да развиват заложбите си", казва художничката.

Сега рисува портрети и пейзажи. Не скрива, че и днес харесва първия си автопортрет, рисуван още в осми клас. Първите й портрети са опреди Художествената гимназия, портретна беше и последната й авторска изложба в Айтос. А с картини, рисувани в продължение на пет години, предимно маслени, Димитрина Желева подреди една от най-успешните си авторски изложби през 2018 г., по повод личната си юбилейна годишнина. Нейни картини са притежание на ценители в Русия, Америка, в Англия, Германия и Турция, където наредила самостоятелна изложба, благодарение на Читалището и Общината. Не по-малко от 15 са самостоятелните й изложби - в Айтос, Варна, Карнобат, Сунгурларе, Котел. Участва в биеналета, организирани от бургаските художници извън Бургас и в традиционните общите художествени изложби в областния град.

Катя Костадинова

Снимки