Ангел ТОДОРОВ, Богдана ЖЕЛЕЗОВА

/стажанти към Община Айтос/

П.С. Настоящата статия е част от цялостно проучване на дейността на местната власт след Освобождението на Айтос.

Айтос е сред най-старите селища в пределите на днешна България. Един малък град, горд с древната си история, която е съхранила спомени за събития и личности, допринесли за развитието на Айтос в различни исторически периоди, но потънали сред пластовете на времето и забравата. Днес в дните на национален и местен нихилизъм имаме нужда да погледнем назад и да разгърнем страниците на историята ни. Докато древната и средновековна история на града е обвита в мъглата на митовете, то в периода след Освобождението са налице редица събития, чийто прочит трябва да бъде направен правилно, личностите, живели през този период, са почти живи - само век зад нас. Време е да си спомним за тези забравени общественици - кметовете на град Айтос в периода от 1878 г. до 1943 г.

В Юбилейния сборник по повод 50 години от освобождаването на град Айтос П. Шопов споделя: “Освобождението ни завари в Айтос за нищо не приготвени. Ние нямахме учени и интелигентни хора, за да застанат на чело на разните учреждения, а освободителите бързаха за уреждането им.” Тъй като този проблем засяга не само Айтос, след Освобождението в страната се установява временно руско управление, което има за цел изграждането на административни органи. В същия момент започва изграждането на Айтоската околия с население от 25 000 души, включваща днешните общини Айтос и Руен. Сведения на стари айтоски граждани сочат за първи кмет на града Божил Сапунов, бащата на Никола Божилов - основателят на периодичния печат в Айтос. Година по-късно отговорния пост на градоначалник заема известният айтоски търговец, Димо Железов, който за три годишното си управление успява да извърши аграрни преобразования и по този начин превръща Айтос в център на богат земеделски район. След края на кметуването си, Железов става първият касиер на общополезната каса в града.

През 1884 г. кмет става тракийският изселник и учител Константин Кърклесийски, родом от Лозенградско. През 1879 г. се установява в Айтос, като е назначен за секретар на околийския народен съд. Кърклесийски е бил един от първите асесори в града, съдебен заседател, който изслушва и разрешава споровете на своите съграждани. Кърклисийски е бил природно интелигентен човек - с будно обществено съзнание, ученолюбив, с широк поглед върху живота. Симеон Стойков отбелязва за Кърклесийски в своята книга “Ениджия – една България, останала в миналото” следното: “Взимал е активно участие в обществения и политическия живот на страната. Години наред е бил избиран за кмет, общински и окръжен съветник, народен представител и то опозиционер. Участвал е като депутат в Първото народно събрание във Велико Търново.” През май 1886 г. княз Александър I Батенберг предприема обиколка из Южна България, преди първите избори за депутати в бившата вече Източна Румелия. Изборите в областта били насрочени на 11 и 18 май 1886 г. Айтос също е бил част от княжеската обиколка, кметът Кърклесийски е имал честта да посрещне княз Батенберг на 4 май 1886 г., който е пренощувал в дома му.

Информация за кметовете до 1928 г. получаваме от З. Джанкардашлийски, който в статията си “Някогашния и сегашен Айтос” за Юбилейния сборник по повод 50 години от освобождаването на град Айтос, отбелязва: “От бившите му кметове покойници: Стойно Д. Шопов, Желчо Д. Железов, Тодор Фотев Чолмекчиев, Димитър Анастасов Джиналията, Константин Д. Кърклисийски, Никола Балкански, а живи: Никола Грънчаров, председстел; Петър Шопов, също; Тома Вълков, Димитър Каракашев, Еню Д. Топалов, Константин С. Възвъзов, Вълчо Фотев, Щерю Сотиров, Райчо Михалев, Георги А. Керемедчиев, председател; Конст. Хр. Огнянов, председател; Паруш Зехиров, Димитър Гиргицов, Щерю Георгиев, Георги Ф. Шишков, Коста М. Задгорски, предс. и Янчо Янчев също председател. Всички от тях по свое разбирателство и партийна принадлежност, са работили за преуспяването на гр. Айтос.”

През 1912 г. за кмет на град Айтос е избран Енчо Топалов. Негова е заслугата за поставянето на основите на гимназиалното образование в града. Чрез усилената борба на общината и на тогавашното училищно настоятелство през учебната 1912/1913 година се открива първи гимназиален клас, което става с решение на Окръжния училищен съвет от 29 август 1912 година. Но през мандата на Енчо Топалов Айтос и неговите граждани не се радват на културен и икономически разцвет, основна причина за това са трите войни, в които българската държава е въвлечена през този период - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Военното положение както в града, така и в страната се е използвало от властимащите за големи злоупотреби с обществени средства и имоти. Това се потвърждава от ревизия на Общината през 1914 г., при която е установено, че кметът Енчо Топалов е присвоил 5000 лв. от помощите за бедните. В допълнение към това през този период в големи размери процъфтява спекулата, бедното население изнемогва от голямата скъпотия.

След победа на общинските избори през декември 1919 г. е учредена Айтоската комуна, като за кмет е избран Паруш Зехирев, а за помощник-кмет Димитър Гиргицов. След края на краткото си кметуване, само 9 месеца, Паруш Зехирев е избиран за общински съветник и е служил като библиотекар в читалището. Като такъв през 1928 г., заедно с Никола Божилов, Георги Връбчев и др., той поставя началото на музейна сбирка към Читалището. От август 1920 г. за кмет е избран заместникът на Паруш Зехирев, Димитър Гиргицов, а за помощник-кмет Гани Калев. Икономическата политика на Айтоската комуна е ясно подчертана от предложения през 1921 г. общински бюджет в размер на 2 489 338 лв. В бюджета са предвидени средства за откриване на общинска аптека, помощ за училищата и за решаването на жилищната криза. Комуната открива Градска поликлиника и назначава двама лекари, които да провеждат безплатни прегледи на айтоските граждани.  Значителен е приносът на кмета Гиргицов за утвърждаване на нов стил и метод на управление. Айтоските граждани са привлечени като активни участници при обсъждането на различни въпроси, свързани с бита и живота в града. Айтоската комуна просъществува само 1 година и 7 месеца, но новият дух, който се внася при решаването на данъчните, благоустройствените, здравните и образователните проблеми на града, се отразява положително дори и върху по-нататъшната дейност на местната власт.

След край на управлението на Комуната през 1921 г. за кмет на града е избран Георги Шишков, възпитаник на Роберт колеж в Цариград, а за помощник-кмет Димчо Пенев. През 1923 г. той подава оставка, като причините за нея откриваме в Протокол №11 от заседание на Общинския съвет на 21 март 1923 г. В него пише: “Помощник-кмета докладва на съвета заявлението на кмета Г. Шишков, с което заявява, че поради възнамеряването му да се кандидатира за народен представител за ХХ Обикновено народно събрание, помоли общинския съвет да му приеме оставката от днес, като заявява, че престава да изпълнява длъжността за напред.” Общинските съветници единодушно приемат оставката на кмета, като го опрекват, че не присъства на заседанието, както и че не веднъж си е подавал оставката, а после я е оттеглял. Още в същото заседание за кмет е избран общинския съветник Еню Клянтев.

Еню Клянтев е роден на 1 юни 1887 в град Айтос. Започва административната си кариера като председател на читалището. После цели три пъти заема поста кмет на град Айтос, както следва: от 16 май 1923 до 30 юли 1923., от 1 август 1924 г. до 21 февруари 1931 г., и от 8 декември 1931 г. до 25 декември 1934 г., като е удостоверено от Айтоската община на 5 декември 1944 г. Освен с 10 годишното си управление, Еню Клянтев остава в историята на града като една от най-противоречивите личности. След изборите от 14 януари 1940 г. за народни представители Клянтев е избран за депутат в XXV Обикновено народно събрание, което заседава от 24 февруари 1940 г. до 9 септември 1944 г.  През декември 1944 г. е привлечен като обвиняем по наказателно дело №2/1944 г., което се гледа от ІІ състав на Народния съд в София. Обвинен е, че в дейността си като народен представител е подкрепил решението за присъединяване на България към Тристранния пакт, за пропускането на германски войски през страната и обявяването на Символичната война на Англия и САЩ. В какво е обвинен Еню Клянтев се вижда също и от сведения на тогавашния околийски управител на Айтос, който пише: “Еню Клянтев през всички режими, особено през германо-съветската война се е явявал като най-ярък представител на фашизма и реакцията в града и околията. Под негово ръководство и нареждане са ставали всички интернирвания, уволнения и арести. При всички случаи, когато е говорил, е хулил и нападал открито Съветския съюз.” Андрей Велев, жител на село Ябълчево, писмено свидетелства за това, че по време на събор в селото Клянтев публично заявява, че е “гласувал символично за обявената война на великите демокрации - Англия и Америка”, защото победата на германците била ясна, а и благодарение на тях България постигнала национално обединение. Айтозлията Христо Селски потвърждава реакционните и антикомунистически настроения на Клянтев, като добавя, че той лично е наредил за неговото изпращане в концентрационния лагер Кръстополе. Околийският началник на милицията твърди, че всички действия против партизани в околията през 1944 г., включително и убийството на семейство Ченгелиеви и Атанас Манчев, са ставали под негово лично участие и ръководство.

По всичко личи, че срещу Еню Клянтев не е представено нито едно конкретно доказателство за вина. Същевременно са съхранени множество свидетелства, които го представят в съвсем различна светлина. Калю Русев от Бургас, интерниран във Велико Търново като комунист, свидетелства, че благодарение на Клянтев той е освободен и започва отново работа. Пенка Ойкова, също от Бургас, споделя, че със съдействието на Клянтев, нейният мъж е възстановен на служба в Айтос, след като е уволнен. Пред съда, свидетелят д-р Георги Павлов заявява, че познава Еню Клянтев като кмет и гражданин, описвайки го като порядъчен човек. През 1936 г., години преди политическите промени в България и делото срещу Клянтев, околийският управител в свое донесение пише следното за бившия айтоски кмет: “Най-почитан и уважаван от гражданството, макар и да няма образователния ценз е бившия кмет на града Еню Клянтев, той е бил цели 11 години кмет и сега е желан за такъв, не само от интелигенцията, но и от самите общински съветници, които го познават и от миналото, понеже почти всички са служели дълго време съвместна служба, и имат много добри спомени, и почти всички не веднъж са изказвали пред мен своите съжаления сравнявайки го със сегашния.” Въпреки липсата на конкретни доказателства за вина, II състав на Народния съд счита няколкото отрицателни свидетелства за достатъчни да осъдят Еню Клянтев през януари 1945 г. на смърт. А години по-късно, през 1996 г. Върховният съд посмъртно отменя присъдите на II състав на Народния съд с решение № 243, с мотив липса на доказателства.

През 1935 г. за градоначалник е избран Георги Николов, който е кмет на града до 1939 г. Интересна информация за неговото управление откриваме в донесение от Околийския управител до Областния директор - Бургас за личните и служебни качества на айтоския кмет. В него за кмета Николов околийският управител споделя: “Не виждам в негово лице енергичния, волеви и самостоятелен характер, за ръководство и наблюдение на общинските работи, които са тъй сложни и преплетени, и често в противовес с частните интереси на отделните членове на общината. До колкото наблюдавам и стига до мое знание, кмета Николов е разпределил цялата своя власт и права на всички свои органи, а най-главно на секретаря си Вълчо Василев, а за себе си оставил фирмата, важността и заплатата. И всички данни и факти говорят това, за да се дойде до заключението на гражданството, чиновниците на общината и общинските съветници, че кмета е абдикирал от своите права и задължения в полза на секретаря си, и с недоумение да констатират, че града няма кмет, и че секретаря е такъв.”

Годините летят неусетно и често животът и мандатът на един кмет не стигат да постигне целите, които си е поставил, да осъществи мечтите си. Но той трябва да бъде запомнен от следващите поколения! Защото всяка история крие личности, които може да не са незаменими, но затова пък са неповторими. На страниците на нашето минало откриваме безброй такива имена, които пораждат и до днес разнопосочни чувства именно поради уникалността си.